В книгата си "Родени да тичат" Кристофър Макдугъл разказва как понякога ултрамаратонците имат пейсъри, които ги придружават в последните 50 мили от свръхчовешката надпревара*. В какво се състои работата на тези хора може да ви разкажа друг път. Сега ги споменавам единствено с цел да добиете по-добра представа за това, което налага тяхното участие в маратона.
Всички ние познаваме умората. Онова състояние, в коeто части от тялото започват да болят, погледът се премрежва, дробовете се пълнят с огън, а сърцето ти блъска в гърдите и тила едновременно. Моментът, в който мозъкът ти казва "Не мога повече" и ти решаваш да спреш. Е, пейсърите взимат участие в състезанието след този момент. Тогава болката се превръща в неспособност да помръднеш, въпреки всичките усилия на съзнанието ти. Започваш да повръщаш и нерядко губиш способността да задържаш съдържанието на червата си. Халюцинираш. Губиш ориентация. Понякога и съзнание.
За много от нас следният видеоклип вероятно ще е най-близкото съприкосновение с тази умора. Той е заснет през 1997 година по време на триатлона Ironman или по-точно във финалната негова фаза. Това ще рече, че двете жени, които ще видите на него, са преплували 3,8 километра, преминали за 180 километра на велосипед и са пробягали 42 километра. Името на клипа е "Пълзенето". След малко ще разберете защо.
* В конкретния случай – през втората половина от маратона, който е с дължина 100 мили. Всъщност, ултрамаратон се нарича всяко бягане на разстояние, по-дълго от стандартните 42,195 километра. Обичайните ултрамаратонски дистанции са 50 километра, 100 километра, 50 мили и 100 мили. Съществуват и ултрамаратони за време, в които печели състезателят с най-дълъг пробег.
Добави коментар