Есенна приказка: Рибарица

Ето ме! В очакване да пристигна в Рибарица с приятели. В онзи малък зелен рай, който разбрах, че се крие там. Времето е хладно, стегнато, типично октомврийско. В хармония с много неща, едно от тях е настроението ми.

Устремяваме се към Ябланица, където предстои и първата кратка почивка. Разбира се, за да се запасим с известните за региона лакомства, като шарени локуми, вафли с нуга и тахан халва. О, да, животът изведнъж придобива смисъл. Веднага след сладкото ни отклонение скачаме в колата и хващаме пътя.

Лъкатушейки през великолепни скални и крайречни пейзажи, се озоваваме в Тетевен и спираме отново. Приковани сме от пищно тържество, разиграващо се на главния площад в центъра на градчето. Под лъчите на сутрешното есенно слънце се вихри традиционно сватбено хоро. Оставаме като хипнотизирани за още няколко минути, след което: хоп! в колата и напред, към цел номер едно - Рибарица. Мирела Миладинова

След десетина километра разбираме, че сме наближили. Малка бронзова статуя от дясната страна на пътя ни приветства за добре дошли. Окава се, че това е Рибарчето – символът на курортното селище, обясняващ и името на местността.

Китното селце е сгушено в подножието на Стара планина, в Тетевенския балкан, разпростирайки се на двата бряга на река Бели Вит. Въздухът е свеж и чист, а природата – очарователна. Затова и пламенните пътешественици наричат старобалканското селце "зелена приказка". Защото дивият свят тук сякаш води свой собствен живот, напълно неподвластен на човешките закони.

Благоприятният климат, допълнен от алпийски терен, шеметни върхове и живописни проломи на доловете, правят мястото повече от незабравимо. Стари каменни улички, оригинална архитектура и автентични фамилни къщи за гости с добре поддържани цветни градини и отрупани с плодове овощни дръвчета. Поради спецификата на релефа, къщите са разположени в два реда около основния асфалтов път, което прави Рибарица едно от най-дългите села в България – цели 12 километра. И наистина, преминаването с автомобил през него ни показва цялата му красота, без да се налага да обикаляме по пътеки и калдъръмени улички. Мирела Миладинова

Тук няма къща, чиито двор да не е богато украсен с цъфтящи храсти и множество градински и саксийни цветя. Фасадите на къщите са превърнати в нещо като цветни изложби. Вечнозелени дръвчета стоят мълчаливо край ниско окосените морави, където беседки, навеси, пейки и перголи са пръснати в очакване на гости. Настилки от цепен камък и кокетни павета дружелюбно ни канят да се разходим сред зеленината. Вечер, селцето притихва и само декоративните лампи в дворчетата подсказват, че тук живеят хора.

По високите поляни пък се срещат уникални растения, сочни ябълки и круши, билки и диви цветя, които опияняват с чуден аромат и великолепие от багри. 

Едно дърво обаче предизвиква удивлението ми и се усещам напълно запленена от него. Огненото растение, което, погледнато отстрани, прилича на птица феникс, е вид листопадно дърво и носи името рустифина или шмак. И насред цялостната есенна картинка, махагоновите му цветове стоят изправени като восъчни свещи върху клоните. Забелязвам го по оцветените в жълто-кафяво, пухкави склонове на Балкана, в които просто ти се приисква да се гушнеш. Палитрата е завладяваща. Мирела Миладинова

И така, вечерта ни завършва изключително приятно. Барбекю, музика, топли завивки и игриви пламъчета в камината. И всичко това - в комплекс "Тихият кът", съвсем случайно.

Утрото настъпва, а с него и изненадата. Есенната приказка се е трансформирала в зимна. Заобикалящите ни хълмове са потънали в белоснежност. От тази най-невинната, сутрешната. 

Време е да стягаме багажа. Натоварваме се в колата и, под звуците на приятен джаз, потегляме обратно към действителността. Сбогуваме се с бронзовото Рибарче и маршрутът вече е ясен. Тетевен и Ябланица, с локуми и халва, през тунели и мостове, а накрая - и София.

Захарните спирки и фото трепети превръщат пътуването ни в незабравимо пътешествие. А аз се завръщам малко повече от вдъхновена...

Разберете защо в галерията :)