Питам за последен път - къде ми е вдъхновението??
Наистина не мога да разбера какво се случва с вътрешния ми свят понякога. Сякаш пренарежда всичко в мен до неузнаваемост, разпилява ме и ме обърква.
И докато неуморно търся отговори на подобни екзистенциални въпроси, единственото логично обяснение, което ми идва наум, е: "Един от онези дни..."
Мда, един от онези дни, в които се чувствам абсолютно изпразнена от съдържание, а усещането ми за комфорт почти буквално е отишло на кино. В допълнение, овалната топка върху раменете ми, позната още и като "глава", пулсира като за световно.
Независимо от заобикалящите ме цветове и смехове, липсата на креативност взима превес и бавно започва да ме подлудява. Съпротивлявам се с всяка част от съществото си, тъй като необходимостта да изплувам на повърхността и да бъда инспирирана, е по-силна от всичко друго.
Ставам, обличам си палтото и с поклащаща се стъпка се ориентирам към стълбището. След малко се намирам вече пред входната врата, загръщам се. Вдишвам/издишвам. Вдишвам/издишвам отново.
Поглъщам цялото това многообразие от персонажи, градски пейзажи и сюжети, което срещам на тротоара. С една единствена цел: да се вдъхновя от енергията на уличния живот.
Съзнавам налудничавостта на това упражнение, но за себе си съм открила, че наистина действа. Връща ме обратно на Земята тогава, когато очевидно се рея из облаците. В известна степен ми помага да възстановя нарушения си емоционален и ментален баланс, насочвайки жизнените ми енергии в правилната посока. Към концентрация!
Толкова за мен. Споделете какви са вашите форми на съпротива срещу "Един от онези дни..."? :)
Добави коментар