Денят е топъл и есенен, ухаещ на борови връхчета. По стените на белосаните къщурки има нанизи с червени чушлета и чесън. Именно в това се крие тайната на селското очарование, не мислите ли?
И така, намираме се в град Годеч, на около 50 километра северозападно от София, където някак случайно пътищата често ни отвеждат. Стягаме раниците за една симпатична еднодневна екскурзия до Разбоишкия манастир, разположен сред тучна зеленина и живописен каньон.
Проверяваме дали всичко необходимо е налице – удобни обувки, сандвичи, вода и поемаме към Разбоище. След десетина километра се озоваваме в края на селцето, където има малко разширение за паркиране на автомобили. Оттук насетне не се и опитваме да продължим разходката си на четири колела, защото само след броени минути приятният път преминава в стръмна камениста пътека, дълга поне километър.
Лъкатушейки през дъбова гора, в началото на която стои дървена табела Разбоишки манастир, стигаме върха на скала. Пред погледа ни се разкрива великолепна гледка - Западна Стара планина с меките си, заоблени върхове. В подножието съзираме коритото на река Нишава и железопътна линия. Там, долу, се намира кътчето, към което сме се упътили - скалният
манастир.
Вдигаме очи нагоре. Смайва ни малка бяла постройка, издигаща се на 50 метра височина, сякаш залепена върху отвесната скала. До нея се стига по дървено мостче през реката и каменни стъпала. А след поглед и отблизо разбираме, че храмът "Въведение Богородично" е изграден от грубо обработени камъни, споени с хоросан.
На външната западна фасада е запазен фрагмент на стенопис от XIV век, като самата църква отвътре също е украсена със стенописи. Те обаче, най-вандалски, са замазани с вар. Отецът
разяснява, че за да се задържи прясната мазилка по-добре, рисунките първо са били издраскани със стоманени длета... Е, поне времето е пощадило тяхната яркост и красота. 
По традиция свещеникът подава ключа за храма на един от гостите. Той отключва, влиза с десния крак и се прекръства. След това пристъпват и останалите от групата. Атмосферата е изключително приятна и човек има възможност да си тръгне от това място пречистен и... малко по-духовен.
Между външните стени на храма и пещерата е оставен тесен тунел, през който успяват да се промушат само безгрешниците. Ние се провряхме успешно ;) А в една от нишите са скътани древни каменен и дървен кръст, край които хората хвърлят стотинки. За здраве и късмет.
В манастира и сега може да се пренощува, но при условия отпреди няколко века, както сами се досещате. Тук няма електричество, няма и водопровод. Всичко е направено с много труд и скромни дарения.
Сред спалните помещения особено интересна е малката стая с тайник. По дървените вътрешни врати още личат надписи, издълбани вероятно от хайдути със засукани мустаци (както си ги представяме ;) ). Стопанските постройки, където някога са се отглеждали животни, сега пустеят и се рушат. Тъжна картина за такова уникално място.
Времето е отлетяло като миг и трябва да потегляме обратно. Разделяме се с дружелюбния свещеник, прекосяваме ж.п. линията и тръгваме по склона нагоре. Малката пътечка ни връща в изходната точка.
На края на деня се чувстваме освободени и много бодри и за пореден път се убеждаваме в изключителността на природата и нейните енергии. Настроението е приповдигнато. Защото знаем, че един ден горските пътеки отново ще ни отведат там.
Добави коментар