Човешката амбиция щеше да е нещо още по-страхотно, ако в устрема си не пропускахме да отчитаме онези наглед маловажни, но реално значими детайли... Последният ни поход в Стара планина се превърна в нещо като разходка (несъмнено прекрасна) поради подобно запъхтяно недоглеждане. Но, за да ви разкажа цялата история, трябва, естествено, да започна от началото...
Което беше поставено край паметник "Беклемето", разположен в близост до Троянския проход. Оставихме колите и се засилихме нагоре по черно-тревистия път. За този поход, предвиден да се осъществи от пътеката под "Беклемето" до хижа "Ехо" (1675 м. нмв.), си бях наумила да ходя боса навсякъде, където теренът позволява.
Това решение беше продиктувано както от скорошните болки в крака ми, така и от сравнително новата ми страст към босоходството. Обувките бяха свалени за първи път отвъд територията на плажа (ако изключим няколко инцидентни боси разходчици в града) и групата ни потегли нагоре.
Всички се радвахме на златистата трева и издигащата се пред нас поредица от старопланински върхове. Избираме да вървим по лятната маркировка и подсичаме повечето върхове, но това не ни пречи малко по-късно да усетим умора и загуба на тонус. Една от причините за това несъмнено беше късният старт на ходенето, който се състоя в 12 на обяд.
Преди да ни удари слабостта обаче вървим безгрижно и не спираме да зяпаме стадата коне, които са се пръснали навсякъде по поляни и хълмове. Всяко от тези животни си е намерило занимание толкова разнообразно, колкото разнообразни са цветовете на дъгата. Коне кафяви, сиви, червени и бели пасат, изкачват тичешком върховете, чешат се в щръкналата трева, наглеждат малките си кончета (или нас) и щъкат безхаберно нагоре-надолу с жълтеникави стръкове в уста. Каква свобода на живота!
Но колкото и да ни е приятно да се заплесваме, се сещаме да ускорим крачка. Знаем, че по официални данни, за да преполовим пътя и стигнем хижа "Козя стена", ни трябват към 2 часа, а за да пристигнем до хижа "Ехо", са ни нужни близо четири. Само че дори да мислим че бързаме, времето ни надбягва и започваме да изоставаме от плана.
Щом трасето става по-каменисто, аз се връщам към обувките. Това ми помага да ускоря крачка, но не помага особено за общото благо на пътниците, които са демотивирани от жегата и липсата на каквито и да било изгледи да стигнем първата хижа за предвиденото време. Неканена отпадналост, едно болезнено коляно, две изтръпнали ходила и няколко сандвича по-късно обаче стигаме седловина, от която виждаме хижа "Козя стена".
Туристи по пътя ни казват, че до преследваната дестинация ни остават едва 45 минути ходене. Апропо, това се оказа най-неусетно преодоляното разстояние през този ден, а и местата, през които минахме, не предложиха кой знае какви препятствия. Пристигаме безаварийно до хижата и в момента, в който стъпваме на каменната й площадка разбираме, че това е краят на днешното ни пътешествие.
Сбогуваме се мислено с "Ехо", със спането на палатки и остатъка от похода, защото телата и летящото време ни казват, че това е най-разумното, което можем да направим. Съвсем неочаквано за мен, не изпитвам пристъпи на недоволство, даже напротив. Стрелките на часовника сочат почти 17:00 – двата часа път дотук се бяха удвоили и почти утроили, но ние преглъщаме несполуката и съвсем скоро вече се наслаждаваме на един от най-красивите залези.
Споменът за прекраснити картини по пътя също ни радва. А празната хижа ни приютява с нова стопанка, светодиодно осветление, леща и боб в столовата и уют в стаите. До утрешния ден, когато ще се отправим отново на път. А ако и вие искате да станете съпричастни на нашето приключение в Стара планина, можете да видите още кадри от него в галерията.
Добави коментар