Чавдар Черногоров: За тай чи в първо лице

Запознах се с Чавдар Черногоров само преди два дни, а имам чувството, че сме приятели от години. Той е от онези хора, които просто те грабват с чара си и оставят в теб усещането, че непременно трябва да ги видиш втори път.

Чавдар е роден в София, но доста време е живял във Варна и в Русе. По образование е мебелен инженер, но е работил съвсем малко по специалността си :)

В момента 35-годишният симпатяга е преподавател по тай чи в школата BMST – "Движение за хармонично развитие на човека". 

Срещнахме се, за да си поговорим надълго и нашироко за така популярното в цял свят китайско бойно изкуство и за ползите, които носи практикуването му.

Моля, заповядайте в интервюто:

Здрасти, Чавдаре! Кажи ми: как точно стана преподавател по тай чи?

Първата ми среща с китайското бойно изкуство бе през лятото на 2006-та. В този период от живота си имах доста сериозни проблеми в личен план и не бях доволен от обстоятелствата, които ме заобикаляха. Един ден ми предложиха да се включа в занимания по тай чи и така се случиха нещата.

Най-напред, започнах да практикувам при Георги Деничин*, който е преподавател по т. нар. Ян стил и води собствен курс в Борисовата градина. Не мина и месец и вече бях тотално очарован.

Разбрах, че тай чи е път, по който определено има смисъл да се върви. И, да, още в самото начало усетих многобройните ползи от усвояването на въпросното изкуство.

Какви са те?

В практиката има всичко, което е необходимо на човек, за да се чувства добре. Тя носи здраве и подпомага себеопознаването.

Съживява и възражда. Хубав начин е за възстановяване и за справяне със стреса. Понижава напрежението в психиката, защото намалява мисловния поток. И прави така, че в ума на човек да става значително по-тихо. С натрупването на опитност, съзнанието се разширява.

Тай дзи или тай чи, както се нарича още, те учи как да преминаваш през живота и обстоятелствата с лекота.

Практикувайки го, тялото и умът олекват. Китайското бойно изкуство ти помага да виждаш нещата с повече ведрина и с повече позитивизъм. Накратко, практиката е конструирана така, че да доведе до установяване на пълно равновесие и хармония.

Колко време е нужно на човек, за да напредне в заниманията си?

Веднъж при учителя ми Георги Деничин дойде едно момче и го попита същото. Деничин му отговори така: "Зависи какъв багаж носиш със себе си".

Мога да ви разкажа и следната хубава притча по този повод:

Един човек пътувал надалече и срещнал по пътя си старец, който седял на голям камък.

- Старче, колко време ми трябва, за да стигна до града?, попитал човекът.

- Върви, казал му старецът.

- Аз ще вървя, ама ти ми кажи колко време ми трябва още?

Възрастният човек повторил отговора си. Леко озадачен, пътешественикът тръгнал и след малко чул зад гърба си:

- Два часа, два часа...

- Защо не ми каза по-рано?

- Не знаех как вървиш, усмихнало се старчето.

Как се движиш по пътя и какво носиш със себе си - това са нещата, от които зависи напредъкът в тай чи. С две думи: от това какъв човек си.

Преподавателят не може да направи нищо, всичко идва от ученика – от начина, по който същият приема нещата. Инструкторът може само да очарова ученика си. Да го вдъхнови да практикува. Всичко останало зависи от самия човек. Ако искаш да усвоиш знанията, ще ги усвоиш. Но ще трябва време.

Чавдар Черногоров

Колко време ти отне на теб, за да започнеш да учиш другите на тай чи?

Година и половина бях ученик на Георги Деничин. При него успях да усвоя 108-позиционната форма от традиционния Ян тайджичуан - стилът, който г-н Деничин преподава. 

После още година и половина практикувах самостоятелно, за да мога да придобия нужното самочувствие. Да усетя как точно се изпълняват различните движения, както и принципа им на действие.

Чак след това започнах да водя уроци на малка група във варненски фитнес клуб, но без особен успех. Защото все още не разбирах много от нещата и ми бе трудно да ги предам на другите.

Но, като цяло, това беше много добър опит за мен. Той ми даде възможност да разбера къде точно се намирам в областта и какви са реалните ми възможности за развитие.

След това изминаха още две години и половина в допълнителни практики и обучения – вече в школата на BMST, в Русе, като през цялото време и преподавах. Именно там ми помогнаха да разбера сложността на взаимодействието с хора и ме запознаха с най-добрия подход в тази насока.

Минал си през дълъг процес...

Стартът беше най-труден. Започнах да преподавам точно в началото на т. нар. финансова криза. Нямах достатъчно опит, нито самочувствие, нито особено много средства.

Разчитах изцяло на собствените си сили и на мотивацията си, за да мога да продължа. Може би това, което ме спаси, бе работата с деца в различни училища в Русе, както и подкрепата на колегите от BMST.

Помощта на родителите също бе голяма. Успях да се мобилизирам и да получа необходимото образование. В крайна сметка, преди година се върнах в София и продължих да работя.

Чавдар Черногоров

През ноември, паралелно с курсовете в школата, започваш да преподаваш и на деца в софийското 128-мо СОУ "Алберт Айнщайн". Какво ти носят заниманията с малките?

Тези часове са изключително полезни за мен. Всъщност, може да се каже, че децата са преподавателите, а ние се учим от тях.

Защото, в стремежа си да отговаряме на нуждите им (и тези на родителите им), променяме и оформяме подхода си на преподаване.

Ние можем да си мислим, че сме много добри като инструктори (от гледна точка на това, че знаем движенията и т.н.). Но когато реално се срещнем с децата и видим трудностите, с които те се сблъскват, трябва да адаптираме нещата така, че знанията да станат достъпни за тях.

Някои хлапета са талантливи, други – малко по-мудни, трети просто искат да се забавляват. И резултатът е, че развиват в нас страхотен микс от подходи.

Освен това, в работата с тях има солидна доза радост. Децата са естествени, близки до живота. Млади са и са толкова енергични, че трябва непрекъснато да поддържаш темпото им. Не можеш да оставиш занятието да бъде скучно. Трябва да си разнообразен, игрови. Трябва да говориш на техния език...

Какви са твоите наблюдения относно физическата подготовка на децата в училищата?

Това, което виждам, може би не е представителна извадка. Но, като цяло, в училищата, в които съм работил, учениците от 1-ви до 4-ти клас почти нямат час по физическо възпитание.

В повечето случаи само стоят в класните стаи и скучаят. От толкова много учене, малчуганите просто започват да губят контрол над емоциите си. Истината е, че те имат желание да се движат, имат и енергия, но не получават много-много възможности да я изразходват. Меко казано,... подивяват.

Как помага тай чи на теб?

Когато се усамотя и изпълнявам движенията, съм сигурен, че съм на прав път. Това е време, което е само за мен. Има личен и професионален живот, има срещи с приятели... Но когато практикувам, се радвам на възможността да работя със себе си.

Знам, че култивирам определени качества, че се развивам, че осъзнавам нови неща. А когато разбера, че нещо е хубаво, веднага бързам да го предам и на другите, независимо дали те са готови да го усвоят или не.

Най-много ме радват талантливите хора, с които се срещам. Те ми помагат да се развивам. Да си вдигам нивото и да търся нови методи за преподаване.

Какво трябва да знае човек преди да започне да се занимава с това бойно изкуство?

Няма нужда да знае нещо конкретно. Колкото по-неподготвен е, толкова по-добре. Ако реши да дойде на тренировка, трябва просто да се облече в удобни дрехи и толкова. Необходимо е единствено желание, нищо друго.

Може би практиката е подходяща най-вече за хора, които се стремят към самоусъвършенстване и придобиване на нови знания.

Добре, де, все пак не ти ли трябва и малко постоянство?

Чавдар Черногоров За съжаление, липсата на постоянство е естествена черта на човешкия характер.

Тя се поощрява от многобройните ни копнежи и желания, които пречат на нашия естествен еволюционен напредък, разсейват ни и, в крайна сметка, ни отвеждат до място, което въобще не ни харесва.

Но, уви, стигнали сме до там... и какво?

Налага ни се да продължим да живеем. А защо да не продължим живота си по нов начин?

С повече грижа за здравето, с повече усилия да събудим и изразим творческото у себе си, с повече обективно самонаблюдение върху това какво мислим, казваме или правим и какъв ефект има то върху нас, върху нашите близки и заобикалящата ни среда. 

В същото време, светът, в който живеем, е един огромен лунапарк – в него има страшно много неща, които могат да ни разсеят.

Но винаги ще има мотивирани хора, готови да се посветят изцяло на заниманията. Както и такива, които започват тренировки, без да знаят какво точно искат.

Какво ще пожелаеш на читателите ни?

Да повишат своето ниво на самосъзнаване и да се научат да разграничават правилното от неправилното. Да привличат щастието в живота си и да избягват нещастията. 

* Георги Деничин е председател и основател на Българската асоциация за традиционен Ян тайджичуан