Веломедитация?

"Млъкнете, крака!" Така възкликва иконата на шосейното колоездене Йенс Войт всеки път, когато болката налази долните му крайници. Германският състезател е известен с непреодолимия хъс, който му помага да се завърне на трасето със счупена ръка или да завърши състезание, яхнал детски велосипед. Щом той го прави, нима няма начин за обикновения колоездач не само да преодолее, но и да превърне физическия дискомфорт в движеща сила по време на педалиране?

Засега опитът ми в карането на колело е твърде незначителен, за да давам компетентно мнение по този и други въпроси, но болката във всички нейни проявления и колоезденето определено са ми интересни. Във връзка с това бих искала да споделя с вас някои от впечатленията си.

Накъдето и да карам, гледам да взема разстоянието на един дъх, защото се стремя да не преча на останалите участници в движението, а и понякога, за да се преборя за мястото си на пътя. Но когато краката ми започнат да крещят от напрежение и усетя, че от известно време дишам само през устата, нещо в мозъка ми се преобръща.

inm.comРазбира се, времето, когато тези моменти настъпват е строго индивидуално при всеки колоездач и зависи от силата, физическата подготовка, терена, кондицията, общото физическо състояние, тонуса и прочие условия. Все пак, всички се досещате за какво говоря, нали?

Умората. Усещането за безсилие. Измамното чувство, че не можете да продължите, без да си починете, че "ще умрете" от умора.

Напоследък в случаи като този прилагам следната тактика: в момента, в който тялото ми започне да "плаче" за почивка, настройвам ума си за безмилостно продължаване напред.

В първия етап се съсредоточавам върху дишането – старая се то да бъде сравнително равномерно, като за тази цел се стремя, доколкото е възможно, да вдишвам през носа и издишам през устата. Колкото повече умът ми се фокусира върху дишането, толкова по-малко обръщам внимание на напрежението в тялото.

Като втора стъпка, установявам равномерен ритъм на въртене на педалите. Спазването му наподобява нещо като танц и също разсейва съзнанието от физическия дискомфорт. Ако се случи да слушам и подходящата музика, винаги е плюс, особено в случай че тя съдържа барабанен ритъм.

На последно място се старая да освободя ума си от несекващата мисъл, че въртенето е станало трудно. Наистина, краката горят, а дъхът не стига, но щом опитам леко да отпусна тяло, като продължавам да педалирам в ритъм, (понякога се случва да фантазирам, че карам безгрижно на двора пред блока) нещата стават далеч по-лесни.

Щом тялото разбере, че ми е по-важно да продължа, отколкото да спра, то ще се адаптира към напрежението и дава всичко от себе си, за да бъде с мен до края.

Понякога, докато карам, имам чувството, че всичко около мен изчезва и оставаме само аз, колелото и смаленият в сърцето ми свят. Образите започват да кристализират едва няколко мига, след като съм спряла велосипеда от движение. Не мога да се отърся от впечатлението, че всеки път щом карам колело, мозъкът ми първоначално се концентрира до пръсване, а след това започва да се отделя от реалния свят. Веломедитации...