"Признат грях – половин грях", казва народът. "Изплачи си мъката и ще ти мине", гласи друга народна мъдрост. За нещо в този дух, макар и не съвсем, ще си говорим днес. Загадката, която ще се опитаме да разбулим, е: можем ли да преодолеем страховете си, ако свикнем да ги изказваме на глас?
Преди около месец в журнала на американската Асоциация по психология се появи изследване, чиито автор е д-р Катарина Кирцански и колегия. По време на опита 88 души със страх от паяци са изправени срещу огромна жива тарантула. Последната е поставена на открито, в отворена клетка, а участниците в опита трябва да доближат животното и да опитат да го докоснат.
Впоследствие доброволците са разделени на четири групи и този път са хвърлени в пипалата на друг осмокрак хищник, който е поставен в клетка на закрито. Ролята на първата група е да изрази с едно изречение какво изпитва по време на съприкосновението с дребния хищник.
Хората са насърчени да използват негативни думи, за да опишат паяка и емоциите си и крайният резултат бил нещо от рода на: "Адски ме е страх да стоя срещу тази ужасяваща, космата, отвратителна гадина!"
inm.comЕнтусиастите от втората група също са заставени да вербализират впечатленията си от "срещата" с
паяците, но този път с неутрални думи, които да омаловажат както паяка, така и изживяванията им.
Техните реплики звучали приблизително ей-така: "Нищо няма да ми стане, ако се доближа до това дребно паяче."
Участниците от третата група, естествено, били накарани да съставят изречение с напълно неуместни с оглед на страховитата случка неща. По-конкретно - да споменат предмет или мебел, която притежават, както и стаята, където се намират последните. Още по-конкретно: "Пред дивана в хола ми има телевизор."
Четвъртата група имала "удоволствието" единствено да си общува с паяка, без право на какъвто и да било коментар.
Седмица след тези силни усещания и редица по-малки опити, вече познатите ни госпожи и господа са поканени да повторят първоначалния опит с тарантулата на открито. Доброволците са помолени да се приближат колкото могат по-близо до паяка и да го докоснат. Всяка една група, разбира се (с изключение на четвъртата), рецитира репликите си според уговорката.
За да извлекат резултати от опита, учените отчитат степента на изпотяване на доброволците, както и собствените им показания непосредствено след пораждащата страх случка.
Според колегите на Кирцански, при късметлиите, попаднали в първа група, изпотяването – един от основните физически признаци за страх, било почти незначително. Предходни изследвания пък демонстрират, че "назоваването на страха с истинското му име" води до занижена активност на амигдалата, участваща активно в реализирането на емоционално-когнитивните процеси и в частност - на паниката.
По ирония на съдбата, опитните зайчета твърдят, че след изследването страхът им от паяци не е намалял ни най-малко. Въпреки това Кирцански и нейните колеги твърдят, че в бъдеще описаният метод може да даде много добри резултати при лечение на фобии и силни постстресови ситуации.
Основание за подобно изказване им дават не само положителните резултати от изпитания, но и новият начин, по който езикът се използва в лечението на страховете. Досега са използвани и други способи на лингвистична основа, но при тях лечението се е основавало на отричането, а не на приемането на стресовата ситуация.
Добави коментар