Древният български календар е индикатор за наличие на обособена българска народност. Неговото начало е 5504 г. пр. Хр., което съвпада с времето на Черноморския Потоп, датиран независимото с два различни метода от Rayan & Pitmann(Wilford 1996) и Shopov et al. (1996). Потопът е станал в Черноморският басеин, обитаван от българите, преди преселението на част от тях на югоизток в Мала Азия, Шумер, Иран и Северна Индия.
Понякога гениалните открития възникват от умението природните явления да бъдат осмислени.
Така е и при легендата за древния български календар.
Някъде по южните склонове на Памир живеел мъдър земеделец. Есента била урожайна и до края на октомври той прекарал на хармана, вършеейки с дребното си планинско конче златните класове. Долината, в която живеел човекът, била закътана в диплите на планината, та затова зимата била мека. Случило се, че дните били слънчеви. И човекът на хармана се загледал в сянката на стожера и забелязал, че сянката вчера била по-къса от днес, а преди седмица още по-къса. Решил да я измери и забил колче дотам, докъдето се простирала сянката. Занизали се облачни дни. Слънцето се криело зад пелена от свъсени облаци. Но земеделецът упорито чакал.
Изглед от Памир - там и сега живеят наши сънародници и съхраняват традициите на дедите ни.
И когато мъглите се вдигнали, сянката била пораснала с цяла педя! Новото колче отбелязало това чудо така, както резките на вратата му показвали как от дете е станал мъж. Ден след ден колчетата ритмично се отдалечавали от стожера. А в едно заскрежено, слънчево утро сянката се върнала едно колче назад?! Цяла година посветил земеделецът на своето незнайно явление. За целта си направил дори нов харман. Стария обявил за свещен. Та той бил неговият слънчев часовник! Пладне след пладне човекът забивал своите колчета и правел по една резка върху стожера. Така разбрал, че годината има 365 изгрева и залеза и само веднъж сянката ставала най-голяма, в Деня след 364-тия! Прозорливият българин нарекъл на своя език тоя ден Енинак, което преведено на съвременен български ще рече - Единствен ден. А народът ни от векове го нарича Еднажден.
А учените от ЮНЕСКО сега наричан този ден "Златното българско календарно число"
Те, които имат задачата да подготвят единен за човечеството календар, били поразени от гениалното решение на чепатия брой на дните в годината -365. Щом този Енинак се отдели от другите 364 дни, то те точно се делят на 4 сезона, 12 месеца и 52 седмици. Нещо повече - древното българско летоброене предлагало същото просто правило и за високосния 366-ти ден, който окончателно "преобръщал колата" дори на най-съвършени образци календари. На всеки 4 години и той се отделял от другите 364 дни. Откъде биха могли тогавашните българи да направят такива точни наблюдения?
Безкрайното Време: Какво се случило всъщност 5504 години преди Христа?
Древният български календар все още не е разучен напълно. Той е циклов, слънчев и звезден и вероятно е създаден от българската каста АСТАБРАН - звездобройци. В основата на българския календар е Зурван Акарана - Безкрайното Време.
Старите български звездобройци знаели, че годината има 365 изгрева и залеза и само веднъж в годината сянката на човека ставала най-голяма - в деня на зимното слънцестоене. Нашите предци намерили просто, но много мъдро решение, обявили този ден за нулев. Нарекли го Единак, което на съвременен български ще рече - Единствен ден и той станал за тях Нова година. А народът ни от векове го нарича Еднажден или Игнажден - 22 декември. И от тук следва логическата сметка: защото като се извади деня Енинак, оставали 364 дни. Те се делели на 4 - броя на сезоните - без остатък. Точно по 91 дена траел всеки от сезоните.
За да определят началото на сезона, древните българи направили първия месец на всеки сезон от 31 дни, а другите два по 30. Когато се появявал ефектът на закъснение по време на така наречената високосна година, предците ни правели нулев и деня на лятното слънцестоене - 22 юни. Така отпадало известното ни неудобство всяка година другите календари да местят времеброенето си с един ден напред и понеделникът да става вторник например. Също така неудобният съвременен 29 февруари просто измествал дните с цели два.
Народът на българите знаел, че всеки нов сезон започвал с неделя (която била и сезонният празник) и завършвал в събота. Така тримесечието се деляло точно на 13 седмици, а годината на 52. Това означава, че българите са познавали до съвършенство космическите цикли и движенията на планетата Земя в пространството. И то няколко хилядолетия преди Христа.
"Ден на слънцето"
Звездата Вергина от Древния български календар.
В средата е Слънцето, около него са десетте юпитерови години. Шестнадесетте лъча пък са шестнадесетте 120-годишни цикъла, необходими за завършването на корекциите.
Животните, изобразени в календара, не са случайно избрани
...
.Те посочват на земеделеца, скотовъдеца, на воина и кана сюбиги месеците чрез най-активните представители на фауната за 12-те годишни периода. Затова и днес в България, а и в прародината ни има Миши празници, Конски празници, или кушии, Вълчи празници, Петльовден и т. н. Те са тъкмо в началото на всеки месец от древния български календар. Когато кан сюбиги Борис покръствал българите, той успял да съхрани и "миропомаже" 36 техни празника. Те станали християнски и така се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие, когато сме приемали християнството от нея.. Така народният календар на българите продалжил да живее паралелно с християнското летоброене.
Имената на животни в прабългарския календар, известни от изворите, са 9: сомор = мишка, шегор = вол, текучитем = овен (коза), дилом = змия, верени = змей или дракон, етх = куче, дохс = свиня, тох = петел, дван(ш)= заек. Възможни наименования са още бöри=вълк и/или баръс=барс, вместо маймуна и тигър, както и аспа = кон (санс.), коре спондиращо с елементите азд, асп, (е)спехь = яздя, бързам, бързина, познати ни от антропонима Аспарух. А имената на числителните са 7: алем - първа, твирем = трета, бехти = четвърта или осма, вечем = пета, (ш)ехтем = шеста, тутом = втора или седма, алтом - последна.
* Шестдесетгодишният цикъл в китайския календар започва с годината дзя дзъ, т.е., плъх 1. Така е и при повечето от останалите негови модификации. В тибетския, обаче, цикълът започва от годината на заека. При по-нататъшния анализ на прабългарския календар ще стигнем до извода, че началната дата е била друга. Учените от ЮНЕСКО са изчислили, че слънцето е било в съзвездието Сомор (Мишка) по българския календар, когато същият е бил създаван.
* Имената от животинския цикъл са силно податливи на изменения. Преводът им може да доведе до колебания от рода на коза/овца, вол/крава/, бик/бивол, плъх/мишка и пр. При народи, които не познават или нямат дума за някое животно, то може да бъде заменено с друго.
Добави коментар