Хубавата думичка "стимул" произхожда от латинското "stimulus", което означава "остен". За нея ми е мисълта. В теорията на стопанското управление съществува цяла система от мотивационни практики, организирани около идеята, че хората са неспособни да полагат усилия без външно поощрение и наказание (т.нар. принцип на моркова и тоягата). Винаги съм бил скептичен по този въпрос, но често се замислям как стоят нещата в тренировъчен план...
Презумпцията е, че ако човек иска да тренира качествено и безопасно (независимо дали става дума за тежести, аеробика, йога, пилатес или друго), то той трябва да потърси услугите на квалифициран специалист (инструктор, треньор). Личните ми наблюдения обаче показват, че когато същият този човек се обърне към въпросния специалист, той търси не толкова качество и безопасност, колкото прехвърляне на отговорността и външен стимул.
Усилието е ефимерно и изключително трудно за упражняване на регулярна база. Ето защо често се чувстваме изкушени да платим на някого, като по този начин му делегираме собствените си задължения по "влизане във форма". Така е много по-трудно да пропуснем поредната сесия, защото обикновено в нея са заложени "едни пари", а и се чувстваме по-ангажирани. Но дали това не ни прави и изключително зависими? Редно ли е постигането на собствените ни дългосрочни цели да бъде краткосрочно оставено в ръцете на друг човек? Какви усилия ще положим, когато няма да има кой да ни наблюдава и да ни казва какво да правим?
Истината е, че правилната техника и свободата на движение са ни заложени по рождение и дори и да сме ги забравили, можем да си ги припомним сравнително лесно. Да, за това припомняне е важно да има външен контрол, но той невинаги трябва да бъде под формата на специалист. Понякога огледалото, видеозаписът или страничният наблюдател в залата вършат също толкова добра работа. Тялото ни е предназначено да кляка, да се навежда, да тича, да бута и да дърпа. Нашата цел е всеки път да правим така, че да извършваме тези прости действия все по-добре и по-добре.
В крайна сметка, най-важното е не колко работа ще ни накарат да свършим, а колко работа ще свършим, когато никой не ни гледа. Колко лицеви опори и колко набирания ще направим просто, защото можем?
Добави коментар