Има начин човек да избяга от летните жеги. Има начин и да се спаси от ниското ежедневие, което го заобикаля. Как? Като ги надскочи – тоест да бъде над тях.
"Компенсираха ми се двата дни, през които не ходих на спорт" - казва единият от спътниците в края на приключението. Но къде е началото на този разказ за височини, бягство от посредствеността и летните жеги и фитнес като за два дни?
Събота, 06:45 ч. - последни опити за раздяла с леглото. За щастие – успешни. Понякога, ако продължиш да спиш, наистина изпускаш много. Това щеше да важи с пълна сила в този случай. Ще спестя няколко часа търкане на очи и придвижване към целта, определена за начална. Ранното тръгване е, за да се излъже горещината, защото рано сутрин и на ниското е поносимо хладно, а когато вече е станало горещо, ще сме избягали надалеч, където "се живее".
09:00 ч. - Това е официалният старт. Група от петима души + един малък фъстък тръгваме от хижа "Щастливецът" към четвъртия по големина връх в страната. С тази стартова точка сравнително улесняваме прехода към "най-високото", който може да бъде от 3 до 6 часа в зависимост откъде се тръгва и какво е темпото на групата. Избираме най-лесния вариант, заради хлапето, което е на 5 години, и прави първите си крачки на стръмен терен. Успели сме с плана за бягането от горещото, защото на 1840 м е приятно, а колкото по-нагоре отиваме, толкова повече ще "му бягаме". Е, слънцето си го има, затова и слънцезащитният крем е задължителен. В планината определено може да се хване добър загар, но и на това ще му дойде времето.
09:35ч. - Първият сняг, но не се сипе, а си е изсипан – стигаме до преспа, която още не се е стопила. Хвърлянето на снежни топки е задължително. "Трябваше да си вземем ръкавиците" - казва момичето на 5 години. В същото време сме по къси ръкави, а някои дори – голи. Ръцете замръзват от снега, но съвсем скоро ще се стоплят, докосвайки напечените от слънцето скали. Използваме спирането до снега и за първа почивка. "Къде е мастиката?" - шегува се един от нашите хора, а двама непознати – във видимо добра форма ни подминават по пътя към върха. Вече се забелязва, че сме над ежедневието, когато поглеждайки надолу към града всичко ни се струва незначително малко и дори незабележимо. Обръщаме гръб на миниатюрните градски очертания и тръгваме с лице към върха.
10:00 ч. - Подминаваме Карнобат. Това вече не е буквално - настигаме голяма група възрастни туристи с мек говор. Носят зелени тениски, на които пише "Карнобат". Отдалече ги наричахме "зелените". Учудват се, че сме с малко дете и сме толкова бързи, та дори ги подминаваме. Е, нашето малко дете е щастливо, че е над детската градина и се радва на планината и многобройните цветчета, които изкачат от тучната трева. Ние, големите, се радваме на същите неща.
Остава финалното трасе, което е доста интересно, защото голяма част от него са големички скали, по които трябва да се върви. Пием вода от студено поточе. Снежни преспи могат да се видят тук-там. От време на време с нас ходи сладък кокер, но не изневерява на стопанина си и го изчаква или се връща до него. Доста е кален, заради наводнени участъци, които трудно се заобикалят. Впоследствие и някои от нас се оказват леко окаляни, което е автентично доказателство, че си бил в планина.
10:45 ч. - 2290 м. Само небето е над нас (е, и по-високите планини, де). Първото нещо, което се забелязва, са многото хора, избрали да се почувстват като нас. Има и колоездачи, а и няколко домашни любимци. Някои са се приспособили за плаж на върха, излягайки се на скали, собствени постелки или на тревата. Слънцето позволява това, но не е жега, както би било на морския плаж. Има лек ветрец, който те подсеща, че може и да се наметнеш. Някои не ги подсеща и са със съблечени горнища или даже по бански.
11:00 ч. - Време е да се подкрепим и да похапнем домашно приготвени сандвичи – класика, когато си над ежедневието. Изваждаме храната и към компанията ни се присъединява агитка мушици, която явно иска също да се почерпи. След няколко айкидо хватки и ъперкъти вече не забелязваме дребните събратя и се наслаждаваме на храната, която обстоятелствата правят още по-вкусна.
11:30 ч. - Оказва се, че и известните личности понякога бягат от звездното си ежедневие. В хижата на върха е бившият президент Петър Стоянов – с туристическа екипировка и пиещ благоуханен планински чай. Ако човек не се загледа, не би го различил от всички останали туристи.
12:30 ч. - Челна стойка на най-стръмното. Подвизавайки се на върха, очите ми се спират на най-високата точка на самия връх – една малка като площ и доста стръмна скала, издигаща се на няколко метра от равната полянка. Не самата скала привлича вниманието ми, а човекът на нея. Опитва се да направи челна стойка, опрял глава на камъка, изпъвайки крака нагоре. Зрелищно. В крайна сметка не направи пълна челна стойка, защото публиката го спря. Но самият опит беше нещо, което не можеш да видиш на ниското.
13:00 ч. - Столицата е в краката ни, погледнато от метеорологичната станция, намираща се до върха. От тук се вижда най-ясно и картината е най-цялостна и обозрима. Под нас се простират зелени борови гори, но за съжаление не е трудно да се забележи, че голяма част от боровете са изсъхнали или изгорели. Облаците са бели и пухкави, а над нас се носят аероплани (единствената възможност да си по-високо).
13:30 ч. - Връщане. Берем всевъзможни цветя, дори изкореняваме една туфа, за да я насадим – да пренесем малко величие и на ниското. Разминаваме се с възрастни хора, деца, чужденци, кучета, избрали нашия начин за развлечение и спорт.
14:30 ч. - Щастливецът. Не просто сме на хижата с това име, а и ние сме такива. Все още "горе" разглеждаме какви ценности от планината имаме – шишарки, цветчета, пеперуда, цвете, което вече сме насадили в саксия от изрязано шише... и усмивки. Сега оглеждаме и последствията – зачервени вратове, деколтета, лица, ръце... кой, където е пропуснал да се намаже. За другия път ще знаем да сме по-стриктни с мазането. Виждаме Луиза Григорова, което потвърждава тезата, че и известните са хора и те имат нужда да се разтоварят от ежедневните грижи.
15:00ч. - Връщане към ежедневието. Връщайки се, забелязваме как термометърът на колата постепенно отчита все по-висока температура, което е показателно, че и ние сме все по-ниско. Достигаме столичния пек и ни остава само да си припомняме за планинската прохлада.
Добави коментар