Пригответе се! Защото след този набързо скалъпен увод, възнамерявам да ви срещна с един наистина вдъхновяващ човек.
Той е Кристофър Бофоли - американски фотограф, писател, журналист и филмов продуцент. Попаднах съвсем случайно на невероятната му фотографска поредица "Big Appetites", за която ви разказах ето тук. Но тя веднага възбуди апетита ми да се срещна с него, за да си поговорим надълго и нашироко за връзката между детството, храната и фотографията ;)
Ако сте любопитни да разберете за какво си приказвахме, моля заповядайте в интервюто:
Здравей, Кристофър! Започвам направо: как ти дойде идеята за Big Appetites и какви бяха очакванията ти за успех?
Идеята за Big Appetites се зароди още в детството ми, когато бях непрекъснато изложен на влиянието на медиите. Тогава имаше толкова много филми и телевизионни шоута, в които редовно се използваше драматичният и едновременно – комичен, потенциал на съпоставянето на различни по мащаб обекти: малки хора в свят с нормални размери, например. Това е културна тематика, която датира още от времето на Джонатан Суифт и "Пътешествията на Гъливер", че даже и от по-рано.
Въпросната концепция е особено впечатляваща за децата. Защото, когато си малък, живееш в среда на възрастни с много по-големи от твоите телесни пропорции. Освен това, непрекъснато "упражняваш" въображението си в света на куклите, доста по-малки по размер от теб.
Нещо повече, когато бях дете, колекционирах играчките на Matchbox – сглобяеми модели на коли, кораби, самолети и т. н. Очароваха ме дребните, специфични неща и детайли...
Christopher Boffoli
Връщайки се в наши дни, през 2002-ра, в галерия Saatchi в Лондон видях изложби на сложни диорами (умален макет на реално съществуваща местност, исторически момент или сцена - бел. ред.). Мисля, че беше арт проекта "In Hell" на Chapman Brothers. Година по-късно пък попаднах на брилянтната поредица "Travellers" на Уолтър Мартин и Палома Муноз – интимни сцени в стъклени снежни сфери, населени с миниатюрни хора.
Хареса ми идеята да се ангажира вниманието на зрителя по този начин: в забавния формат на стъклените глобуси, но в същото време - с мрачна и притеснителна сцена в тях.
Това, общо взето, бяха артистите, които ме вдъхновиха да се престраша да снимам. Когато творбите ми станаха популярни, започнах да обръщам внимание и на други творци със сходно творчество. Но определено Chapman Brothers бяха тези, които оказаха директно и най-силно влияние върху работата ми.
Когато през 2003-та стартирах първите си фотографски експерименти, съзнателно избрах храната като основен елемент в тях, тъй като тя може да бъде наистина красива – като текстура и цвят, и особено ако е снимана на естествена светлина и с макро лещи.
Комбинирането на хранителните продукти с "играчки" прави изкуството ми достъпно за всеки, без значение езика, културната принадлежност и социалния статус. Хората с умиление си спомнят за нещата от детството си, а както и да се храни - с вилица, с клечки или с ръце, всеки "разбира" храната.
Що се отнася до очакванията ми... Човек не може да има очаквания, когато започва нещо ново.
Christopher Boffoli
От какви материали изработваш малките си хора и как решаваш в каква история да ги въвлечеш?
Фигурките ми са направени от пластмаса и са оцветени с боя. Понякога оформям фотографията си именно около тях. Но в най-разпространения случай първо избирам храната. Обичам да работя със свежи сезонни продукти. Затова отивам в магазина, избирам най-доброто и после подбирам героите, които ще участват в историята.
Имаш ли нужда от допълнително вдъхновение или се случва непрекъснато - виждаш нещо в главата си и го правиш на мига?
Очевидно, творчеството е невъзможно без въображение. От друга страна, трудно ми е да кажа от къде идва вдъхновението. Не съм сигурен, че си имам нещо специално, което да ме инспирира. Мисля, че всеки може да бъде творец по един или друг начин. Но креативността изисква да помълчиш и да послушаш себе си - да повярваш на визията си.
Разбира се, нужно е да жертваш и времето си, да активираш мисленето. Да създаваш нови идеи изисква и немалка доза концентрация.
Използваме очите си, за да виждаме света, но може би не забелязваме всичко, което си заслужава да бъде видяно. Когато наблюдаваме нещата отблизо, свежите идеи ни връхлитат сами.
Разкажи повече за творческия процес, през който минаваш всеки път.
Когато вече имам и фигурките, и хранителните продукти, нося последните в студиото, измивам ги, нарязвам ги и ги декорирам, както реша.
Оттам нататък всичко е въпрос на това как ще аранжирам материала, с който разполагам, как ще позиционирам фигурите в сцената. Щом всичко е готово, нагласям позицията на фотоапарата, съобразявайки се със светлината. Снимам и нагласям, докато не получа желания от мен кадър.
Още от началото взех решение да използвам естествена светлина, когато е възможно, защото храната е много по-естествена и красива, когато е осветена от слънцето.
Понякога фигурите не ми вършат работата, която съм очаквал да ми свършат. Тогава избирам нови за друг сценарий и правя нова фотосесия. След настройването на фигурите, ъгъла на обектива, светлината и дълбочината на рязкост, снимам и се връщам на компютъра, за да обработя снимките.
Според теб, кой е най-големият проблем в САЩ, свързан с храненето? И какво би могло да бъде неговото решение?
В САЩ изобилието от храна е едновременно предимство и предизвикателство. В резултат на индустриализацията започнаха да се появяват все по-евтини, "бързи" и нискокачествени продукти, което оказва негативно влияние както върху човешкото здраве, така и върху околната среда.
Искам да подчертая обаче, че с изкуството си аз не се опитвам да давам решения. Просто искам да накарам повече хора да се замислят върху споменатите проблеми.
Кажи ми: защо храната е толкова изкушаващо привлекателна, а?
Да седим на трапезата, около хубаво ядене, ни кара да се чувстваме хора. Не е случайно, че в САЩ си имаме изрази като "комфортна храна" ("comfort food") и "храна за душата" ("soul food"), които дават представа за това колко важна е тя за нас.
Ползваме я като опора – тя е нещо, което познаваме, което ни е близко. Храната е първото нещо, с което се сблъскваме в изчуването на чужда култура. Самият аз познавах китайската храна, години преди в действителност да отида в Китай. Може да не разбирам мандарин или китайски език, но вкусът и текстурата на патицата по пекински, например, винаги ще са ми разпознаваеми...
Christopher Boffoli
Кои ястия предизвикват апетита и въображението ти?
Предците ми са дошли в САЩ по различно време от Англия и Италия. Затова италианското наследство определено е оставило отпечатък върху връзката ми с храната.
Едните ми пра-дядо и баба са пристигнали в Америка в началото на 20-ти век. В Италия са били адски бедни, а тук са открили благоденствие и просперитет.
Бях малък, когато и последният от тях умря – дядото на баща ми. Така че не съм имал шанса да ги познавам добре. Дори родителите ми не са знаели много-много за живота им преди да дойдат в САЩ.
Мисля, че са били толкова горди, че са в Америка, че не са искали да мислят или да обсъждат трудностите, които са оставили зад гърба си. Така че имам твърде малко информация за техните истории. Но това, което ми остана от тях, е... храната. Имам куп рецепти на ястията, които са приготвяли.
Разбира се, въпросните специалитети са се видоизменили впоследствие. Защото, след като са дошли тук, предците ми вече са имали повече пари и достъп до месо и други продукти и подправки, които не са можели да си позволят в родната страна.
Но твърде често, когато готвя по рецептите на пра-баба ми, специалитетите имат вкуса на тези, които тя правеше. И това ме успокоява – сякаш изживявам миг на споделяне с нея по някакъв начин. Та, тези рецепти са свързани с личната ми история и в голяма част от случаите именно те възбуждат и вдъхновяват въображението ми.
Значи, готвиш? Сподели с нас любимата си рецепта!
О, да, страстен готвач и пекар съм. Но любимите ми рецепти са толкова много, че трудно бих могъл да се спра на някоя конкретна.
Christopher Boffoli
Какво могат да научат хората от "Big Appetites"?
Много често приемат фотографиите ми само от смешната им страна. Миксът от различни в мащабно отношение обекти за повечето е изненадващ и адски забавен.
Но, разбира се, искам чрез изкуството си да внуша на хората, че прекаленото изобилие от храна има и друга, не особено смешна страна.
Америка е известна с огромните порции - демонстрация за безкрайните хранителни ресурси, с които разполагаме. Мнозина са тези, които, виждайки работата ми, казват, че героите в историите ми са щастливци: "И аз искам да живея в свят на ненормално огромни торти", възкликват.
Истината обаче е, че, ако можехме да поглъщаме огромни дози от любимата си храна, щяхме твърде бързо да се уморим от нея, да ни писне. Щеше да ни разболее даже.
Защото това, което си мислим, че искаме и това, от което се нуждаем в действителност, са две съвсем различни неща.
Все пак, въпреки че в изкуството си съм заложил някои послания, не ми се иска да принуждавам хората да виждат в него каквото и да е било. За мен е важно те да намерят собствения си път към фотографиите ми. Значението и посланието да бъдат персонални за всеки.
Christopher Boffoli
Коя е любимата ти фотография все пак?
Често ме питат това, но на мен ми е адски неприсъщо да говоря за любимата ми творба. По-интересно би ми било да разбера как другите оценяват работата ми и коя те харесват най-много.
Какви са плановете ти за бъдещето?
Възнамерявам да продължа да работя по този проект. Един издател от Ню Йорк току-що се съгласи да помести поредицата Big Appetites в специална книга, която се очаква да излезе следващата година.
Така че ми предстои да създам много нови, невиждани фотографии. Но това е само малка част от цялото творческо усилие, пред което се изправям всеки ден. Снимам и куп други неща - фотографиите ми продължават да се продават в различни галерии по света.
Това лято, например, ще имам изложби в Ню Йорк, в Лондон и в Монако. А после в - Лос Анджелис, Торонто и Сиатъл. Започвам преговори и за изложба в Буенос Айрес през пролетта на следващата година.
Добави коментар